На днешния 12 януари през 1904 година в село Дебър, сега квартал на град Първомай, се ражда големият български писател, белетрист и драматург Георги Караславов.
„Роден съм на 12 януари стар стил , 25 януари нов стил, 1904 г. в 4 часа сутринта. Неделя било. В село Дебър, днес квартал на град Първомай /преди Хаджи Елес, по-късно Борисовград и сега Първомай/. Майка ми Яна разказваше, че дядо ми Георги, на когото ме кръстили, бил толкова радостен, че дал угощение… Баща ми Слав и майка ми се оженили по любов след войниклъка на баща ми. Аз съм първородният му син… Дядо ми ме обичаше много и искаше да ме изучи. Казваше: Абата ще си продам, но Георги ще го уча…
Никога не съм оспорвал славата на хората, защото съм смятал, че те са станали прочути за големи заслуги в дадена област. Никой не може да ме убеди, че Йордан Йовков е по-голям писател от Елин Пелин, или че Иван Вазов не е патриарх на българската литература, че Христо Ботев не е върхът на българската поезия… Не съм се вълнувал за своята известност и слава, най-искрено го казвам това… Ако човек достига някаква известност, то това може да се дължи само на изключителен труд, чийто принос не той, а обществото може да оцени и възнагради…”
1978г. Г. Караславов
Георги Славов Караславов е роден в земеделско семейство. Завършва основно училище в родното си село, а гимназия в Борисовград, сега Първомай през 1922 година. Първите си литературни опити прави през 1916 година, предимно стихове, които публикува в списание „ Ученическа мисъл”.
Учи в телеграфо-пощенското училище в София, после в Харманли и в Казанлъшкото педагогическо училище. Учителства е родното си село. Записва се за студент в агрономическия факултет на СУ, но е изключен като един от инициаторите на голямата студентска стачка през 1928 г. През пролетта на 1929 г. е в Прага, където завършва шести и седми семестър по агрономство в Карловия университет, а за да се издържа е и строителен работник в предградието Споржилов. През 1930 г. се връща в София. Печата стихове в сп. „Ученическа мисъл” и „К’во да е” , сътрудничи на „Червен смях”, в. „Полярна звезда”, в. „Единство”. Дебютира с книга за страданията на бедните деца в града – „Уличници” (1926). През 1927 г. издава втората си книга „Кавалът плаче”. Редактира седмичника „Ведрина”. През 1931 г. издава „Споржилов” – изцяло „документална” книга. Редактира и илюстрования седмичен вестник „Поглед”, а по-късно – хумористичния седмичен вестник „Жупел”. Работи в легалния комунистически вестник „Ехо”. За книгата си „Селкор” (1933) е осъден и лежи в софийския централен затвор.
Участва в Септемврийското въстание през 1923 г. В сборник разкази „Кавалът плаче“ (1927г.) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът „Споржилов“ (1931г.) разкрива живота на строителните работници в Прага. Особено популярни са романите му „Татул” (1938 г.) и „Снаха” (1942г.), в които рисува пагубното въздействие на собственическата страст върху живота на имотните селяни. Романът „Снаха“ е окачествен като най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди 9 септември 1944 г. и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура.
Участва и като доброволец във Втората световна война
Най-голямата му белетристична творба е романът – епопея „Обикновени хора”, който отразява цялостно българския живот от Първата световна война до 9-ти септември 1944 година. Той представлява художествено претворяване на националния живот през една сложна и бурна епоха. Пише и повестите „Танго”,„Неверникът Тома”, „Освобождение”. Романът за юноши „Орлов камък“, новели, разкази, очерци, произведения за деца, спомени. Творбите му са познати на много народи по света, само романът „Снаха” е преведен на 25 езика.
Георги Караславов е Народен представител от I-то до VII-то Народно събрание от Пловдив и област. Заместник – председател и член на Президиума на Народното събрание (1950—1962г.). Директор на Народния театър “Иван Вазов” в София (1947—1949), главен редактор (1952—1958) на сп. „Септември», главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958—1962). През 1961 г. получава най-високото научно звание «Академик». През 1963 г. е удостоен със званието Народен деятел на културата, Герой на социалистическия труд (1959 и 1964г.), с орден „Г. Димитров“ (1959, 1964, 1974г.) , Димитровска награда (1950, 1959г.) и Герой на България през 1974 г.
С цялостното си литературно дело Караславов остава като един от големите творци в българската литература. Произведенията му са преведени и издадени на много езици в чужбина — издадени са повече от 100 негови книги. Романите „Снаха“, „Татул“, „Селкор“ и „Танго“ са екранизирани. Окачествен е заслужено приживе за теоретик на българската съвременна култура, както и ревностен радетел за съхраняване културната памет, творчество и личности – Иван Вазов, Елин Пелин, М. Арнаудов, Г. Константинов, Д. Талев, Н.Хайтов и др.+
Допринася през 1956 г. Стария град в Пловдив да бъде обявен за архитектурно-исторически резерват и съхраняване на възрожденския дух и хилядолетната му история.
Негов е приноса и за осигуряването на средства за изграждането на сградите на двете читалища – в гр. Първомай и в кв. Дебър.
„ Аз не бих могъл да напиша толкова книги, ако не съм участвал във всички големи събития, които разтърсваха нашата земя, ако не наблюдавах сложните процеси, които се извършваха в българското село след Първата световна война….”
Г. Караславов
След смъртта на класика на 26 януари 1980 г., с държавно решение две училища в страната носят неговото име – Основното училище в квартал Дебър, град Първомай и СОУ „Георги Караславов” в София.
В същото решение е упоменато да се изгради паметник в родното му място в кв. Дебър, да се учреди Национална литературна награда за проза „Георги Караславов”, а също така в Дебър да се открие къща – музей „Георги Караславов”.
Монументът в кв. Дебър е дело на арх. Никола Николов и скулптурът Любомир Гуляшки – зет на академика. Откриването му е на 15 май 1982 г., в рамките на Майските културни тържества от Георги Йорданов, председател на Комитета за изкуство и култура.
Един час по-късно, в сградата на читалище „Пробуда” в кв. Дебър се обявява и връчва Националната литературна награда „Георги Караславов”. Неин пръв носител е писателят Крум Григоров.
През 1983 г. се открива и къщата – музей „Георги Караславов”, която е под патримониума на Националния литературен музей – София.
В годините преди 10 ноември 1989 г. Националната литературна награда „Георги Караславов” се връчва на три години. Следващото й връчване е през 1985 г., а носител е писателят Иван Мартинов. Последното връчване до демократичните промени е през
1988 г., като за носител е номиниран литературният критик Александър Спиридонов. Следва прекъсване от 16 години.
Националната литературна награда „ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ” за проза в град Първомай е възстановена през м.май 2004г. по повод 100-годишнината от рождението на големия български писател. Първият носител е Владимир Зарев за романа „Разруха” .
В момента къщата – музей „ГЕОРГИ КАРАСЛАВОВ” представлява една духовна територия с неповторима атмосфера, където се извършват литературни четения и посещения на ученици от цялата страна.
